.

- Замислял ли си се някога... кой си?
Гласът му отекна в празната стая, удари се в стените и потъна в тънкото стъкло на огледалото. Стъпките му го последваха, докато не стигнаха до огледалото. Очите им се срещнаха. Лицата им се разтеглиха в насилена усмивка и пръстите им се докоснаха. Той седна, загледал се в себе си.
- Замислял ли си се... - промълви пак, отправяйки същия въпрос отново. Отражението му по напуканото огледало само повтори думите му. Той погледна надолу - дрехите, купени от разпродажба... като на всички останали. Вдигна поглед към огледалото. Косата му - нищо особено. Ръцете му - слаби, с дълги пръсти, почти изтъпили се от безкрайното дърпане на струните на живота му.
- Кой съм...
Въпросът сякаш минаваше от едното през другото му ухо. И погледът му отново срещна отражението. Очите му...
Сепнат, той се изправи и хвана огледалото с две ръце. Китките му трепереха. Черният цвят на очите му се бе загубил. Сега те бяха небесно сини, воднисти, почти безцветни. Но така искрящи...
Капка пот се стече по слепоочието му. Той преглътна нервно и загледа очите си. За миг щеше да се извърне, но нещо привлече вече измореното му съзнание. Дете. Малко тъмнокосо момченце тичаше след някаква кола. По бузите му се стичаха сълзи. Протягаше ръка към отдалечаващата се кола, едва дишайки от плач. Изчезна. Появи се чин. И учебник. Две ръце го разтвориха и заразгръщаха страниците. Буквите сякаш не значеха нищо. Изчезна. Момче... не, мъж. Пейка. Парк. Тишина. Бе сложил главата си в ръцете си, една стара цигулка бе облегната на крака му.
- Кой съм...
Думите сякаш премахнаха лентата със спомени и сега в очите му се виждше той. Ръцете му бяха спряли да треперят. Пусна огледалото и се обърна. Врата.
Закрачи бавно към нея. Посегна към дръжката с леко колебание, но я отвори. Спря за малко, а светлината направи фигурата му черна. Лека усмивка се плъзна по устните му.
- Не искам да знам.



Вдъхновено от Мъро <3